ГЬЛЪБАРСКА ОБИКОЛКА НА БЪЛГАРИЯ – І ЧАСТ

От доста време имах желание да се запозная с възможно най-много български породи гълъби на място, в тяхната родна страна. Досега това начинание нямаше особено голям успех. Без съответните контакти в самата страна и без знания по български език, това на първо време си оставаше само една мечта. Нещата се промениха обаче, когато се натъкнах в Интернет на страницата на Михаил Михайлов и установих контакт с него. Неговият отговор бе заинтригуващ. Той вече бе виждал много мои снимки, включително на български породи гълъби, заснети от мен на няколко изложби в България. Щеше да се погрижи за маршрута и контактите, така че да имам възможност да видя максимален брой български породи гълъби с най-добро качество. Изготвена беше програма за пътуването, брат ми се съгласи да ме придружи и така двамата потеглихме през май от Франкфурт през Виена за София.
Очаквахме пътуването с голямо любопитство и нетърпение. Докато при мен любопитството естествено се фокусираше върху селекцията и породите, които предстоеше да видим, за брат ми важна бе възможността да посети страна, която всъщност остава затворена за "обикновения пътешественик".
След като пристигнахме в София, наехме квартира в един апартамент в центъра на града в непосредствена близост до булевард "Витоша", една от пулсиращите жизнени артерии на българската столица.
Михаил Михайлов пристигна малко по-късно и разясни маршрута, който ни предстоеше: през Видин и Лом по българо-румънската граница покрай Дунава, с няколко междинни спирки до Русе. От там в посока Югоизток към Шумен и Черноморието, Ямбол и Хасково в Южна България. След това отново в посока запад през Пловдив до София. Накрая маршрута завършваше с кратко пътуване до гръцката граница в деня преди обратния ни полет. За организаторите беше истинско предизвикателство да съберат на едно място селекционери на различни породи при едноседмичното ни пребиваване в страната.

От София за Хърлец
Първата ни спирка беше гълъбарника на нашия водач в Костинброд, недалеч от София, по пътя на север. Михаил отглежда и тренира български белощитни преметачи. Това е относително млада порода, със селекционерите на която предстоеше да се запознаем още същата вечер. След дълго пътуване на север стигнахме Видин и Лом, където успях да направя снимки на ломски гълъби. Въпреки, че тази порода все още официално носи името Ломски преметачи междувременно ломските са селекционирани, като изложбена порода. Нискокрили, с широки гърди и вдигната, много широка опашка, обикновено качулати, рядко с гладко оперение на главата, и шия която трепти при възбуда. При жълтите и червени птици впечатление ни направи интензивното оцветяване, като редом с това наблюдавахме едноцветни черни и синьо ковани, наричани от селекционерите “Текири”. Видяхме и шарени ломски. Тук също доминира черният цвят. Задължително при оцветяването е изискването опашката и главата да бъдат оцветени. Общо тези цветни животни се обозначават като "Саказлии". Малка особеност на тази порода представлява широката опашка, при която чрез целенасочена селекция образуването на огледало на крилата е ограничено до неузнаваемост. Разбрах, че ломските очевидно лесно се поддават на дресировка, когато видях един по-млад гълъбар да върви с две “Текир” гълъбици кацнали на ръката. Птиците търпеливо стояха на скута му, докато дойде време да ги фотографираме. Времето напредна, беше след обед, а ни предстоеше още пътуване до Хърлец, където се намираше квартирата ни, а и други породи чакаха да бъдат фотографирани.
Когато пристигнахме в Хърлец, на входа на селището бяхме посрещнати от Ангел Ангелов. В дома му ни очакваха и други гълъбари със своите животни. В обширния гълъбарник видяхме няколко белослатински двойнокачулати летачи, но преобладаваше породата, за чийто създател може да се счита Ангел Ангелов - българските белощитни преметачи. Става ясно, че тази порода е специална за Ангелов, когато човек види покрива на неговите гълъбарници. На фронталната стена са разположени фигурите на двойка български белощитни преметачи веднъж в червено, веднъж в жълто. За основа на българските белощитни преметачи са послужили белослатинските преметачи, предимно тези с червено и жълто оцветяване с отделни бели пера по тялото. Селекционерът решил да събере тези неравномерно оцветени птици и да ги развие в едно направление. От тях е произлязъл българският белощитен преметач, който прави чест на това име. При тях полетът се ползва дори с по-голям приоритет от безупречното оцветяване. За разлика от познатите ни белощитни породи, при българските белощитни преметачи оперението на трътката също е бяло.
Едновременно с българските белощитни преметачи в Хърлец видяхме и други породи, неизвестни за нас до тогава, характерни за региона. Редом с черните и бели преметачи със силно удължена опашна част и изправена шия онази вечер срещнахме и шарени преметачи със стойка на кос, които с окраската си силно ми напомняха за многобройните представители на породата “Дьонек”, които бях виждал в Турция. На фотосесията се явиха също и белослатински двукачулати летачи, порода, която много пъти бях виждал на български изложби на гълъби, за която обаче все още нищо не може да се прочете в специализираната литература. В третото издание на Наръчника за породите гълъби от Йоахим Шюте има бележка и снимка на една българска порода, обозначена като летачи-мускалии, вероятно по-старо наименование на белослатинските двукачулати летачи. Във всеки случай типът съвпада: двукачулати летачи с почти средно дълга човка, повдигната опашна част и спуснати крила. В Хърлед за пръв път видях и шарени белослатински двукачулати, като окраската силно наподобяваше сврача шарка.
В Хърлец видях не само гълъби. В един от птичарниците се разхождаше квачка-джудже от неизвестна порода с цяло ято пиленца. Самата квачка имаше качулка и оперение по краката, беше пъстра със светъл златисто-порцеланов цвят. Още един гълъбар ми показа птици от тази порода. Вечерта завърши с богато наредена маса и разговори за пернатите.

В посока изток към Русе и Шумен
На следващия ден рано сутринта продължихме нататък. Първият етап за деня бе крайдунавският град Русе. При ранното си пътуване минахме покрай едно поле, където стотици щъркели търсеха закуска. И в селата, върху много покриви се бяха нанесли щъркелови семейства в съжителство с хората - картина, която в Германия вече е рядкост. В Русе ни посрещна д-р Димитър Станчев, председател на клуба на гълъбарите в Русе. Той ни заведе в кафето на гълъбарите. А и как иначе: Кафето се казва “Палома” и вътре ясно се вижда, че това е място за среща на гълъбарите. Плакат на русенското дружество на отглеждащите пощенски гълъби "Мир", снимки на гълъби - победители на изложби и за моя радост - клетки с русенски породи гълъби, пристигнали за фотосесията.
Клубът на гълъбовъдите в Русе има 30 членове. Освен местните породи се отглеждат и други. Така например д-р Станчев е активен селекционер на ориенталски мевки. В гълъбарниците му има гълъби от много известни селекции: Юлих, Биркенау, Керкхофс, Риймст - Белгия, както и Дамерс, Бад Брамщет. Русе е роден град на много породи: чилболии, русенските топгерданлии, русенските маавии и русенските щитни чайки. При летачите става дума за гълъби със спуснати крила, които не трябва да се смесват, независимо, че произхождат от един и същ град.
Маавиите са много темпераментни двукачулати летачи с бяла брадичка, крайните летателни пера са също бели. "Маавия" е дума с турски произход и означава "синьо-сив". Така най-добре може да се опише основния цвят на маавиите: опушено синьо-сиво, като на този фон ясно се открояват бялата брадичка и перлените очи. Има обаче и друго оцветяване на маавиите, наречено от селекционерите "гугутка маавия". Вероятно става дума за по-блед от оригиналния цвят на маавиите. Оцветяването на птиците от Русе, наречено “гугутка” напомняше изключително на младото оперение на гугутките. Прави впечатление, че при по-бледото оперение има доста по-голяма брадичка, която достига понякога до средата на гърдите, същевременно гугутка маавиите имат и повече бели крайни летателни пера. Виждал съм и снимки на черни маавии, но ми бе казано, че те не се признават от гълъбарите в Русе, защото произхождат от кръстоски. За разлика от тях обаче черното е основният цвят на русенските брадати летачи, наречени "топгерданлии". Изключително приличат на маавиите, но при тях се признават само с кръгла /задна/ качулка, като качулката едва достига теменната част. Докато "герданлия" обозначава обикновено бялата огърлица, присъща на много български породи, с "топгерданлии" се обозначава брадичката, поради това наименованието на породата би могло да се преведе като "русенски брадати гълъби".
С особено любопитство очаквах да видя в Русе чилболиите. Името означава "с напръскана шия". Българските селекционери сравняват разпръснатите по шията блестящи цветни пера с осили на житен клас. Подобна картина се наблюдава и в селекцията на зайци, такива са белите зайци с шарка на житен клас. За мен бе интересен фактът, че както изглежда птиците със стандартно оцветяване са екземпляри със смесена наследственост. Същото важи и за други породи летачи, например белогърдите ростовски, алтстамерите със сврача шарка или пък окраската на главата при кьонигсбергските гълъби. Така редом със стандартно оцветените животни ми бяха представени и тези с отклонения в окраската. При това ми направи впечатление, че те са по-дребни и по-къси от чилболиите със стандартно оцветяване. Отклоненията при чилболиите са най-вече бели птици с червени пръски по шията и главата. Те се наричат "чилки", тяхна цветова опозиция са почти едноцветно червените с бяла лента на опашката, знак че при породата трябва да бъде налице факторът ливански бронз. Българската дума “чембер” обозначава именно тази бяла лента на опашката, при това съм виждал животни, които освен това имат бяла брадичка или бели крайни летателни пера. За стандартно оцветените чиболии остава да се каже още, че при тях се предпочита възможно най-тъмен червен тон, за да се открои контрастно напръсканата, шия.
Д-р Станчев беше загрижен за бъдещето на чилболиите. Има все по-малко животни. Той изхожда от факта, че в Русе има не повече от 200 птици. Според него особено красивите животни са абсолютна рядкост.
За нас денят все още не бе свършил. Предстоеше пътуване до Шумен и среща със Стоян Колев и гълъбарите от региона. Стоян Колев е председател на Българския съюз на гълъбовъдите, а името му е познато и в Германия. Той от години е постоянен гост на международните изложби на гълъби в Дахау и мнението му за породите на Югоизточна Европа има голяма тежест. Същевременно той е активен селекционер на големи английски гушести и е известен също и в тези кръгове. Много се радвахме да се срещнем отново. Колегата селекционер Колев бе поканил гълъбовъдите от Шумен и околността в сградата на шуменския клуб, която е също и седалище на съюза. Шумен е родно място на може би най-добре познатите в чужбина шуменски гълъби летачи. До сега два пъти съм посещавал изложби на гълъби в Шумен, но шуменските гълъбари вече три години нямат възможност да организират изложба, тъй като вече не им се предоставя изложбената зала (спортна зала в центъра на града). Въпреки, че това е голям удар за шуменските селекционери, Стоян Колев е убеден, че в скоро време ще се намери друга възможност за провеждане на изложба. Шуменският гълъб летач е подробно описан в специализираната литература за гълъби. Основният цвят при тази порода е черен, рядко червен. Най-търсени са животни, с гердан на врата и изцяло бяла опашка. От последните най-рядко се срещат безупречни екземпляри. Характерни за шуменските гълъби са спуснатите крила и много ниско поставената кръгла качулка с възможно най-големи розетки.
Близко родство с шуменските гълъби имат разградските гълъби летачи. Град Разград е разположен на около 60 км от Шумен. Без съмнение двете породи имат общ произход. Интересен е фактът, че основните цветове при разградските са синьо и жълто, цветове, които напълно са изчезнали при шуменските, както ме увериха шуменските селекционери. Разградският гълъб е малко по-едър от шуменския и има малко по-грубо телосложение. Човката е доста по-дълга от тази на шуменските. Интересно е, че селекционерите на разградски летачи се стремят към възможно най-тесен гердан, докато при другите породи с гердан се отдава голямо значение на широката, непрекъсната бяла лента около врата. Фактът, че стандартът на породата изисква крила, положени върху опашката изглежда не тревожи, мнозинството селекционери.
По-голяма част от животните държаха крилата си под нивото на опашката, която отчасти бе силно изпъната нагоре. Разказаха ми за още една особеност на разградските гълъби: те имат особен глас. За съжаление нямахме възможност да го чуем. Този факт, обаче е намерил отражение в наименованието "разградски музикант", с което някои селекционери наричат тази порода.
В Шумен видяхме и най-популярната според гълъбарите порода ""кабаци", може би по-известна като българска щитна чайка. Става дума за много дребна щитна чайка с различно оцветяване на щита, които много ми напомняха за истамбулските “банго”, които видях на няколко места в Турция. Българските селекционери потвърдиха, че има голямо търсене на кабаци от турска страна и породата била особено любима на българите от турски произход. Главата, трябва да е кръгла с широко, високо чело, но поради дребното тяло профилът на главата изглежда с относително плоска тилна част. При късата човка на птиците е неизбежно ползването на гълъби храначи. Впечатлиха ме малката височина на животните и широката къса човка.
С Шумен приключи първата част на нашето пътуване, но ни очакваше още много: Черно море, южната част на България и широкият спектър породи в София. За това разказвам във втората част на моето пътешествие.


Томас Хелман
Брой 20 на немското списание "Geflügel-Börse" /"Птича борса"/, 2008г.
Превод: Съюз на гълъбовъдите в България

Мнения и оценки (0)          Сподели във Facebook