Да, има такова проклятие...

Отново нямам гълъби - за втори път от половин век насам. Вратата на гълъбарника зее отворена, като килия на избягал затворник. Клетката вече е празна.
Но продължавам да чувам гласовете им като пеят и да усещам върху ръцете си пърхането на крилете им: днес трябваше да снесе черната поща, малките на червените карамфили започнаха да кълват сами, кариерата си намери нов еш...
Виждам как горе в небето се реят нови ята, въртят се и шеметно падат надолу, като изпуснати камъни... и малко преди да се тръшнат с капчица кръв в човката и строшени крила, пак се възземат - нагоре, нагоре, нагоре. Моите бели и черни сестри и братя, носени от копнежа да стигнат небето...
А аз седя долу в ниското, заслонявам ръка над очите си и усещам как от висините на небесната шир ме проклинат душите на всички отгледани от мен гълъби, отлетели от празната клетка без свойте крила.

Автор: Мартин Маринов, гр. Шумен

Мнения и оценки (0)          Сподели във Facebook